Меню Затваряне

Разказ за моята среща с диагнозата рак

Разтревожен (Снимка: Nik Shuliahin)

Това е история от моя живот, която за мен не беше никак приятна, но беше много поучителна. Дълго се колебаех дали да я напиша, но накрая реших все пак да я споделя с теб с идеята да научиш това, което научих аз, без да преминаваш през това, през което преминах аз. И така, да започваме…

Беше есента на 2017 г. Приятен слънчев октомврийски ден, доколкото есента може да бъде приятна за мен. Казвам това, защото за мен есента винаги е била някак си тъжен сезон. Пожълтелите листа, скъсяващите се дни, понижаващите се температури, приготвянето на зимните дрехи… всички тези неща винаги съм свързвал с тъга и може би лека форма на депресия. Помня, когато бях малък колко ме беше впечатлило колелото на живота, отпечатано на гърба на столевките с лика на Захари Зограф. В него есента съответстваше на прехода от зряла към напреднала възраст, а след това зимата, където смъртта с коса в ръката слагаше край на живота.

Но да се върнем към слънчевия октомврийски ден, в който всичко за мен си протичаше нормално и спокойно. Изведнъж през главата ми мина мисълта за една бенка, чиято грапавост ми беше направила впечатление наскоро, докато се къпах. Нещо, което преди го нямаше. Реших да я погледна по-внимателно. И като всеки опитен хипохондрик, веднага започнах да чета в интернет за видовете бенки, кои са признаците на опасните и да сравнявам дали ги откривам при мен. Въпросната бенка си я имах от много време, но сега половината от нея беше друг цвят, с неправилна форма, много твърда и грапава. Реших, че вместо отново да се вкарвам във филми ще покажа бенката на лекар, за да изчистим въпроса и да не го мисля.

В Елхово, където живея сега няма дерматолози, а се оказа, че никой от дерматолозите, които успях да открия по телефон в Ямбол не може да ме приеме за преглед в близките 2-3 дни. Ето защо, реших да направя много детайлна снимка с голямо увеличение и да я изпратя на баща ми, който живее във Варна. Жена му беше здравен работник в една от големите болници в града и се надявах да покаже снимката на специалист, който да си каже мнението. Така и стана. Изпратих снимката на баща ми, и докато чакам резултат, реших да проверя дали ще мога да използвам направлението за дерматолог, с което се сдобих, за да бъда прегледан от онкодерматолог в Бургас. Казвам си направо – съмнението ми беше за меланом. Това е злокачествено кожно образувание, което ако бъде потвърдено прогнозата е много тревожна. А с плана за преглед в Бургас също ударих на камък.

Междувременно се чух отново с баща ми. Имаше вече коментар от болницата. Баща ми ме попита отново какво е това според мен. Аз отново му казах, че се съмнявам за меланом. Той каза, че в болницата са потвърдили съмненията ми и каза, че е най-добре да тръгвам за Варна и да си взема пижама за евентуален болничен престой. А на въпроса ми кой е гледал снимката, отговорът му беше „Не зная точно, но бъди сигурен, че не са санитарите“.

Без да губя повече време, взех най-необходимите неща и се качих на колата, за да пътувам до Варна, сам. Баща ми и майка ми във Варна направиха всичко по силите си да ме вредят по-скоро за прегледи при двама от най-добрите специалисти. От мен си искаше само да отида там.

Шофирах, а в главата ми беше истинска буря. Чувствах се пътник, във всеки смисъл на думата. Върху мен се стовари усещането, че края е близо, че няма да мога да остарея, че няма да мога да постигна всички онези неща, които искам някой ден да направя. Колата нямаше много гориво, но умишлено не спирах да зареждам. Исках да има нещо, с което да си отвличам вниманието, в опит да не ми изгърмят бушоните от преливащите мрачните мисли. Непрекъснато гледах показанията на уредите – колко километра остават до Варна, за какво разстояние може да стигне оставащото гориво. Мислех какво да правя ако не ми стигне горивото и колата спре на пътя. По едно време уредите показваха, че имам гориво само за километър, а ми оставаха да измина цели 12. За щастие пристигнах нормално, но тази стратегия не помогна особено за прогонване на трагичните мисли.

Когато пристигнах до къщата на майка ми, на улицата се видях с много съседи и роднини, с които не се бяхме виждали доста време. Малки деца, възрастни хора. Гледах ги и си мислех какви късметлии са те. Възрастните, защото са живели много повече от мен, а малките – защото за тях животът едва сега започваше. С нечовешки усилия успях да сложа усмивка на лицето си и да изкарам ведър тон на гласа. Но когато влязох в къщата при майка си вече можех да сваля „маската“, защото тя знаеше какво става. И за разлика от друг път, сега и тя беше разтревожена.

След вечеря включих компютъра, за да потърся още малко информация. Исках да намеря нещо позитивно, нещо обнадеждаващо. Това ме отчая още повече, защото разбрах, че ако меланомът е открит в ранен стадий, прогноза е 5 години живот, при това оптимистичната. След това открих един форум, в който са писали хора с това заболяване. Техните неволи в търсенето на спасение бяха много отчайващи. Но в същото време те се подкрепяха един друг много силно, разменяха си рецепти за разни илачи, обменяха си опит и най-вече надежда.

Нощта изкарах много тежко. Заспах трудно и едва бяха минали 2 часа, когато се събудих – целия изпотен. Усещах силен сърбеж в горната част на бедрото – където беше бенката. Мястото се беше зачервило и усещах парене. А лимфният възел на сгъвката на същия крак изглеждаше подут. Всичко това ме наведе на мисълта, че нещата при мен се развиват много бързо. До сутринта не можах да заспя. Исках по-скоро да дойде момента, в който лекарите щяха да ми кажат какво да правим от тук нататък. Но нощта за мен беше много дълга, много тъмна и много тиха. Чувах само монотонно пищене в ушите си, като след дискотека.

Мислех си това, че успях да науча много хубави неща в този живот, но все още нямах деца, на които да ги предам. Пет години живот, оптимистичната цифра пет се въртеше в мислите ми, надявах се да имам тези пет години, а защо не и повече.

Реших, че трябва да си купя една хубава дебела тетрадка, в която да напиша всички онези неща, които исках децата ми да научат, когато пораснат. За да имат по-хубав живот от моя, да продължат от там, докъдето аз бях стигнал и да стигнат много по-далеч. Мислих си за всички онези дребни неща около мен, които всеки ден подсъзнателно забелязвах, но погълнат от ежедневието аз пренебрегвах непрекъснато. Изпитвах съжаление, не вина. Защото знаех, че почти всеки попада в същия капан на ежедневието, без дори да усети.

Никой не цени живота така, както този, който вижда неговия край. Сега вече имах правилния поглед върху нещата, виждах ясно кое е важно и кое не, кое си заслужава и кое е загуба на време. Мислех си за завистта, омразата и гнева. Хората не осъзнават колко малко време имаме на тази земя и колко безумно е да го пропиляваме за такива чувства. Аз вече имах необходимото знание, но вече нямах време. Или може би имах? Пет години изживяни добре не са малко време…

С безброй мисли в този дух посрещнах утрото… Нямах търпение да стане 8 ч, за да се обадя на жената на баща ми. Исках да й кажа, че състоянието ми е по-сериозно, отколкото мислех – сърбежа, зачервената кожа, лимфния възел… надявах се да може да премести часа за прегледа при онкодерматолог за днес. Не знаех как ще издържа да чакам до утре. Очевидно това не беше нужно, но страхът ме беше направил неадекватен. След като тя ме изслуша, просто ми каза да не се тревожа излишно. Сподели ми, че нейният брат е имал заболяване и са му давали още много малко живот, но той е живял още близо 10 години. Мен това не ме успокои особено много, но нямах избор. Трябваше да чакам.

Следобяд бях на преглед при единия лекар. Той огледа внимателно с лупата и каза, че според него това не е меланом, но трябва да се наблюдава. Благодарих му за прегледа и излязох от кабинета една идея по-плътен от призрака, който бях преди да вляза. Но черните облаци над мен все още не се бяха разотишли. Поне вечерта успях да заспя лесно. Не, защото бях спокоен – нищо подобно. Просто вече бях емоционално изцеден. Предстоеше ми утрешния ден, съдбовната за мен среща с онкодерматоложката…

Когато на следващия ден влязох в кабинета на лекарката аз вече тайно се надявах да се размине горчивата чаша. Докторката подходи много любезно, много спокойно и внимателно изслуша всичко, което й казах. Старателно огледа бенката и след това действително получих „оправдателна присъда“. Оказа се, че тази бенка без да разбера съм я одраскал и тъмната и грапава част от нея е само некроза. Времето показа, че докторката беше права и действително тази коричка след около седмица падна и сега бенката си е съвсем нормална и безобидна. А зачервяването, сърбежа, лимфния възел… всичко това бяха физически прояви на умственото ми състояние. Нищо повече! И те изчезнаха така бързо, както се и появиха.

След като вече отново разполагах с моя живот беше време да тръгна обратно към дома. Предстояха ми 3 часа път, отново сам в колата, но вече с ведро настроение, бистър и целеустремен ум. Пътувах и си мислех за това, което се случи, както и това, което ми предстоеше. Всички онези хубави неща, които исках да постигна отново имах възможност да направя. Вече не мислех, че ми остават само 5 години в добрия случай. Имах потвърждение от двама лекари и то добри. Мислех си за хората от форума, никовете на някои от тях още ги помня. Радвах се, че няма да съм част от този форум и се надявах всички в него да са добре и да живеят още дълго. Вече знаех как едно такова нещо променя човек и го прави по-добър и го кара да цени живота повече. А аз имах огромния късмет да получа това знание, без да ми слагат страшната диагноза. Чувствах се щастлив, чувствах се истински късметлия.

И тогава, както си карах спокойно по магистралата с бясна скорост ме застигна една неподозирана мисъл. Какво стана? Какво бях направил аз? Отидох там, за да ми кажат дали ми остават още 5 години или по-малко. Или повече. Та всичко това е илюзия. Никой не може да каже на кой колко му остава. Няма ред. А и да има, на нас не ни е известен. Но не това беше важно. Аз вече бях осъзнал, че важното е как живееш. Не колко. Най-после проумях какво точно искаше да каже на хората Стив Джобс с думите си „Живей всеки ден все едно ти е последен, защото някой ден ще бъде такъв“.

От тогава всеки ден намирам време да се радвам на малките неща. На изгрева. На свежия въздух рано сутрин. На аромата на цветята, който обичам да вдишвам със затворени очи. На животинките, дори и на дребните мравки, които щъкат като обезумели по фугите на тротоарните плочки. И най-вече на хората. На тези до мен, на тези около мен и на тези, които са далече от мен, но не и от сърцето ми. А дори и на тези, които преди ненавиждах. Научих се да не мисля колко ще живея. А просто да живея. Всеки ден, всеки миг. С усмивка, с желание, с цел и смисъл и най-вече с радост.

Това е, което исках да споделя с теб. Надявам се разказът ми да е успял да ти предаде поне частица от силата, която промени моя живот към по-добър!

Оценка на статията: Оцени с 1 звездичка |Оцени с 2 звездички |Оцени с 3 звездички |Оцени с 4 звездички |Оцени с 5 звездички | (27 оценки, средно: 4,26 от 5)
Гласувай и ти с кликване върху броя звездички, които искаш да поставиш!

Loading...


Благодарности за снимката на:
 📷 Nik Shuliahin


Не забравяй да споделиш тази статия с твоите приятели в социалните мрежи:

Подобни статии:

Градинарят и неговите рози Вчера моят път мина покрай една красива бяла къща, недалече от София, потънала в цветя от всичките цветове на дъгата... Огромен розов храст в розово п...
Моята улица Улицата… Моята… Случвало ли ви се е да се замислите някога точно как и кога сте се влюбили в някого…или в нещо? Защото човешкото същество е способно д...
Как да се мотивираш за успех Един от популярните у нас гуру-лайфкоучове, супер готиният шоумен-писател на тухлени книги наскоро направи видео, в което коментира въпроса за мотивац...
Моята философия (Ясен) Всеки има някакво разбиране за света, в който живее. Моето разбиране е нещо, което както при повечето хора с времето еволюира - наблюденията ми, новит...
Притча за каменоделеца "Тайната на щастието не е да имаш това, което искаш, а да искаш това, което имаш." Така и не успях да открия чии е този цитат, но пък много ми харесв...
Притча за ада и рая Имало едно време един човек, който живо се интересувал от идеята за ад и рай. Един ден той решил да се обърне към Бог с молба да му покаже какво предс...
Как да се избавиш от хипохондрия Щом четеш тази статия, значи вероятно вече знаеш или подозираш, че страдаш от хипохондрия. Аз самият дълго време бях в плен на това "заболяване" и то ...
Осмомартенско Предосмомартенско... Това, с подаръците, абе много тегава работа...От девойки до старини жените все очакват цвете или подарък от любимия, ако не за др...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Pin It on Pinterest

връщане най-горе