Valia Bradshaw
„Моят живот е една красива, изживяна приказка“ …каза тя накрая и се усмихна. В малката й, изящна ръка все още димеше недопушената цигара… Една жена без възраст, остави спомен в душата ми…
Приближи се бавно, погледна ме в очите и попита свободно ли е мястото до мен и дали няма да ми пречи цигарата й…
„Разбира се“, й казах, и я огледах с любопитство, една такава мъничка, семпло, но елегантно облечена, с чисти, светнали очи и красиви обувчици… Жените се познават по обувките, си помислих неволно… Една жена без възраст, а нали те са ми любимите, няма да изпусна случая, сигурна съм, че има нещо интересно да разкаже…В ръцете си държеше найлонова торбичка, а от нея надничаше красива розова панделка. Очите ми неволно и уж тайно потънаха в торбичката, но тя ме забеляза и каза:
– Това е подарък за най-малката ми внучка, на годинка и половина е. Изплела съм й едно много сладко, розово болерце, ще й го подаря за 1-ви юни. Ходих да го опаковат специално!
Тя извади една голяма кутия, изящно опакована, със специална хартия, а върху нея тази прекрасна, грабваща очите, красива розова панделка! За едно момиченце само на годинка и половина, което, какво разбира то от красива опаковка?! Не видях болерцето, нямаше как да отворим кутията, но си го представих…представих си и момиченцето, което със сигурност ще стане дама като своята баба, то това май се предава по наследство и както един умен човек беше казал, че джентълмен не се става, той се ражда такъв, явно и с дамите е така.
Не се стърпях, попитах наблизо ли живее (пейчицата беше една от онези, на Витошка, до статуята на Щастливеца, загледан във върховете на Витоша).
– Да – каза тя, – наблизо съм, сега съм сама, мъжът ми почина преди няколко години. Беше инженер, живяхме заедно 65 години. Сърцето ми се разби, когато го изгубих, но имам деца и внуци, на тях им трябвам. Те са моят живот сега, за тях трябва да живея, на 85 съм… Животът ни не беше лесен – заразказва жената, – мъжът ми работи в Ирак години наред, строеше мостове там. И в Либия, също дълги години, там строяха къщи за хората, а аз все с него. Никога не сме се разделяли. Всъщност, разделихме се само веднъж, за три месеца, когато отиде в Ирак и трябваше да намери жилище за нас двамата.
Шейсет и пет години брак… на мен лично ми звучи направо страшно, но се възхищавам на хората, които имат тази сила и най-вече Любов, за да издържат толкова дълго… Цигарата догоря, побъбрихме си, казахме си довиждане и си пожелахме живот и здраве… Една жена без възраст… с много красиви обувчици и с найлонова торбичка, от която се подаваше нежна розова панделка…
– Моят живот е една красива, изживяна приказка – каза тя отново и се отдалечи бавно…
В свежото утро покрай мен минаваха момчета и момичета, баби и дядовци с внучета, тръгнали на разходка… Всеки момент щеше да дойде този мой приятел от детинство, когото не бях виждала от сто години и който след дълго търсене ме беше открил във фейса… по усмивката…
В този момент, една друга дама без възраст, също с цигара в ръка, изящна и елегантно облечена, седна до мен. Помислих си, колко е красива, на колко ли е години, загледах я… уж тайно…
– Колко сте красива… – ми каза тя…
И си мисля… колко е красиво утрото… и хората, колко са красиви… когато е красиво в душата ти…
Оценка на статията: 
(23 оценки, средно: 4,39 от 5)
Гласувай и ти с кликване върху броя звездички, които искаш да поставиш!
Loading...
Благодарности за снимката на:
📷 Erika Wittlieb
Не забравяй да споделиш тази статия с твоите приятели в социалните мрежи!
