Меню Затваряне

Изпращай близките си с музика

Музика (Снимка: fernandozhiminaicela)

В памет на баща ми

Научих се да изпращам близките си хора с музика. С любимите песни, които някога сме слушали и харесвали. Така изпратих баща си. Той беше прехвърлил 90-те и изживя пълноценно почти всичките си години. Имах благословеното време да си взема с него сбогом без да пропусна нищо важно. Когато вече се виждаше, че нещата отиват към своя край, имахме достатъчно време да си кажем „обичам те“ един на друг, да си простим и да говорим надълго за общите ни спомени. Спомняхме си годините на моето детство и младост, когато той ме  водеше на различни места и през цялото време възпитавaше различни качества в мен. Научи ме да обичам книгите, да чета и да ги пазя като богатство. Научи ме да обичам историята. Или ми го предаде кaто наследствен ген – може би и едното, и другото.

Музиката в живота ни

Той ме научи да ценя хубавата музика. Класическата, но също и съвременната, която наричаме  „Класика“. Той много обичаше оперите, аз по малко, но и двамата харесваме Вагнер. Фрагменти от оперите му. Харесваше Луис Армстронг, обожаваше гласът му. Харесваше много „Барселона“ на Фреди Меркюри и Монсерат Кабайе. Харесваше още повече да слуша Андреа Бочели и Сара Брайтман. До последно ми говореше за нея и Андрю Лойд Вебер – неща от личният им живот, който за мое учудване живо го вълнуваха. Харесваше много и Андре Рийо, но най-много обожаваше новогодишният концерт на Виенската филхармония. От както се помня никога не е прпоускал техните концерти. Беше традиция в къщи, даже закон, да се съберем на масата в хола и да гледаме концерта в тържествена обстановка, все едно сме там. Крaсив закон който предаваше културата от едно поколение на друго. След концерта гледахме и приветствието на папата „Урби ет орби“ –  това беше на всеки 1-ви януари, откакто се помня, до последно.

АББА бяха общата ни страст. Живеехме с тази вълшебната музика, особено когато ги даваха по телевизията всяка Нова Година през 80-те. Той си беше харесал брюнетката, а аз блондинката. Спорехме като мъже коя е по-красива. Изглежда смешно и сантиментално, но да изграждаш идеал и мечта за женската красота е нещото което отличава човека от животното. Научи ме да бъда романтик, а не бройкаджия.

Спомени от миналото

Говореше ми често за неговото детство през 30-те години. Един вълшебен свят, без недоимък, страхотна природа и безгрижни детски игри. „Хората имаха работа и бяха щастливи“, казваше той, „нямаше кражби и престъпления“. Разказваше ми и за идването на Червената Армия в родния му Шумен на 9-ти септември 1944. Помнеше и германците. Казваше, че когато немската войскова колона спре, те веднага започват да се бръснат и грижат за външния си вид. Нещата с червеноармейците бяха по-различни. Особено с тези от републиките, които влизаха първи, диви и невъзпитани. Сталиновата дисциплина, обаче, към мародерите и нарушителите била безкомпромисна. Разстрел. Когато немците искали нещо от децата, те винаги си плащали като джентълмени. Когато съветските войници от републиките искали, едни не плащали а просто вземали, други давали някакви купони, които реално нямали стойност. После, когато руските офицери ги разкривали следвал разстрел. Висшия офицерски състав бил предимно от руснаци – много по културни и образовани. С тях можело да се общува нормално и културно.

После говореше за 50-те, за това как доброволно е участвал в изграждането на Димитровград. Не беше комунист. С неговата страст към културата нямаше как да бъде, но обичаше да работи и затова се включил в бригадирското движение. Показваше ми какви огромни мазоли имал на дланите си, работейки с кирката и лопатата по цял ден. Не съжаляваше, че се е изразходвал или изхабил, смяташе го за въпрос на чест и смисъл в живота.

После разказваше как се запознали с майка ми и за общата им страст да ходят из планините. Това също съм го взел от тях, макар, че живея на морето. Когато съм сред природата се чувствам у дома. Обичам да съм далеч от тълпата и сградите.  „Тогава“ – казваше той – „животът беше прост и спокоен, хората не заключваха жилищата и колите си. Когато бяхме сред природата с майка ти, оставяхме палатката за цял ден и отивахме на разходка или на плаж. Знаехме, че като се върнем всичко ще бъда така както го бяхме оставили. Нямаше кражби, нямаше и страх от крадци“.

Смело сърце

Беше краят на 1995. Бях в казармата в Шумен и той дойде да ме види. Отидохме заедно на кино и гледахме „Смело сърце“. Няма друг филм който да ме е докосвал толкова дълбоко. Точно тогава, изпитвайки тежестите на българската казарма, разбрах колко много пробойни има в моята иначе образована, интелигентна и културна душа. Нямах тази смелост, която Мел Гибсън разкриваше във филма. Пожелах си и аз да имам смело сърце. Не знаех че ще мине толкова много време, докато желанието започне да се сбъдва. Бяхме двамата – баща и син.

До този момент се бях развивал като много начетено, умно и чувствително момче. До тук, добре, но се оказа, че бях изтървал най-важното за един мъж – изграждането на характер, каляването му в трудни ситуации. Поставен пред действителността на българската казарма, разбрах, че съм нежен и раним човек, прекалено интелектуален, а това не ми помагаше точно на това място. Там вкусих от бруталността на хората, разбрах колко много имам да изграждам от себе си. Не знаех как да реагирам с простаците, с онези малки и жалки душички, кото виждайки, че са много под твоето ниво на интелект, изпитват перверзно удоволствие да те унижават и нараняват, като някаква форма на утеха или себеизява. Бях възпитан да объщам другата буза, като ме ударят. А трябва да можеш да отвръщаш на удара, и то така, че да не искат да повече да се занимават с теб. Не защото си бияч, а защото не си лесна и безобидна жертва.

Разбрах, че за един мъж смелостта е от ключово значение за неговата душа. Мъжът трябва да се хвърля в битката на ситуациите, в които животът го поставя. Много от тях са възможности за израстване, но то няма да се случи ако се стъписаш, разколебаеш и откажеш от новото предизвикателство. Едва сега разбирам колко освобождаваща е смелостта. Реално ние, хората цял живот сме роби на страховете си. Едни от тях маскирани като „разумни и рационални“, други направо безумни. Когато се осмелиш да направиш нещо което те плаши, разбираш колко сладко е чувството на свобода и облекчение: „Че то не било чак толкова страшно!“  Така животът ти се превръща в низ от малки победи, които изграждат характер. Кърт Вонегът го е казал: „Всеки ден правете нещо от което се страхувате“ – това е като фитнес за сърцето, за смелото сърце, което всеки истински мъж трябва да изгради. Този урок го учех сам през годините, но знам, че баща ми неслучайно беше с мен онази вечер в киното.

Годините минаваха, създадох мое семейство. Животът ми се установи във Варна, а той остана в Русе, където минаха детството и младежките ми години. Следваше кариерно израстване, на което той се радваше, после имаше трудности, претоварване от стрес, здравословни проблеми, които съпътстват прехода към по-зряла възраст. Виждахме се често и той беше с мен както в добрите, така и в лошите моменти. Времето минаваше, а той остаряваше.

Сбогуването

Когато дойдох да го видя за последно знаех, че трябва да направя най-смисленото сбогуване – не с коментари за болести, смърт, организиране на погребение, място за гроб или безпаричие. Без да говорим за наследства, делби, плащане на сметки или вещи. Тези неща се уточняват преди сбогуването. Дойдох да го изпратя с любимите ни песни. Дойдох да го изпратя с музика, като съпровод към един дълъг и смислено изживян живот. Пихме заедно последното си кафе. Безценен миг, защото и двамата сме големи кафеджии. Слушахме „Барселона“ и заедно плакахме на „Време да си кажем сбогом“ , гледахме как Андреа Бочели и Сара Брайтмън пеят хванати за ръка. И двамата знаехме, че това е нашата песен.

Намерих сили през сълзи да му кажа, че за това съм дошъл – да си кажем сбогом и, че няма да се видим повече в този живот. Прегърнах го и плакахме. Нямаше нужда от думи. Това беше начинът да се сбогувам с него. Беше дошло време за последно сбогом. Вярвам, че  той отиваше при майка ми, която почина преди 8 години. Отиваше да я види и после двамата да ме гледат отгоре и да ме чакат да дойда при тях някой ден. Вярвам, че неговите родители и братя също го очакваха. Там горе, където е светлина.

Кой иска да живее вечно?

Сега когато всяка сутрин гледам изгрева на морето и си мисля за него, в главата ми звучи гласът на Фреди:  „Who wants to live forever?(Кой иска да живее вечно?“) и отговорът напира в мен – „вечно ще живее този, който е предал своите ценности на тези след него“. Баща ми ще живее в мен със всичко, което ми е предал и на което ме е научил. От мен се иска да направя същото с детето си.

И когато се заслушам в текста на песента осъзнавам, че вечността е скрита в настоящия момент. Там трябва да я търсим и там ще я намерим. Вечното е нашето днес.

„Този свят беше само един сладък миг
встрани от нас
Кой иска да живее вечно?
Кой смее да обича вечно,
Когато любовта умре?
Но докосни сълзите ми с устни,
докосни светът ми с крайчетата на пръстите си
и ще можем да го имаме вечно,
и ще можем да обичаме вечно
Вечно е нашето днес
Кой иска да живее вечно?
Кой ще чака вечно всъщност?“

Сълзите отново напират но не толкова от скръб поради загуба, а от благодарност към Господ, че те е удостоил с честта да живееш с такъв човек. Благодарен си за миговете, които си имал, вместо да скърбиш за това, което си изгубил, и това се нарича осъзнаване.

Татко, обичам те!

 

21.03.2019

Варна

Теодор Михайлов

Оценка на статията: Оцени с 1 звездичка |Оцени с 2 звездички |Оцени с 3 звездички |Оцени с 4 звездички |Оцени с 5 звездички | (13 оценки, средно: 4,62 от 5)
Гласувай и ти с кликване върху броя звездички, които искаш да поставиш!

Loading...


Благодарности за снимката на:
 📷 fernandozhiminaicela


Не забравяй да споделиш тази статия с твоите приятели в социалните мрежи!

Подобни статии:

Предколедно Предколедно, София... Обикалям София и видях... За хубавото ми е думата, за лошото няма да говоря. Лошото всеки го вижда, не и хубавото, затова за ху...
Любовта като една дълга, красива приказка "Моят живот е една красива, изживяна приказка" ...каза тя накрая и се усмихна. В малката й, изящна ръка все още димеше недопушената цигара... Една жен...
Градинарят и неговите рози Вчера моят път мина покрай една красива бяла къща, недалече от София, потънала в цветя от всичките цветове на дъгата... Огромен розов храст в розово п...
Мотивиращ разказ за моя първи бизнес Това е една удивителна, но съвсем истинска история за това как започнах моя първи бизнес, когато бях още едва на 22 години. Защо е удивителна ли? Защо...
Да обичаш означава да щадиш сърцето на другия... В автобуса. На седалката до мен едно симпатично тинейджърче слуша музика в слушалките си... Казах симпатично и наистина го мисля, защото, когато бях у...
Моята улица Улицата… Моята… Случвало ли ви се е да се замислите някога точно как и кога сте се влюбили в някого…или в нещо? Защото човешкото същество е способно д...
Ловецът на изгреви Една сутрин той се събуди много рано. Знаеше, че няма да може да заспи повече.  Утрото не се виждаше през прозорците. Беше тъмно, но нощта отиваше към...
Разказ за камъчето на спокойствието "Радвай се на този момент. Този момент е твоя живот." /Омар Хайям/ Безпокойството е едно от нещата, от които всички понякога страдаме. Това като че ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Pin It on Pinterest

връщане най-горе