Меню Затваряне

Да излезеш от зоната на комфорт – разказ за моя първи шнорхелинг

Шнорхелинг (Снимка: Ulrike Bohr)

Личностното развитие е област, която от много време се радва на голяма популярност, но днес като че ли – повече от всякога. Много популярна тема от тази област е излизането от зоната на комфорт.

Защо е важно да излезеш от твоята зона на комфорт?

Това е важно, защото развитието на всеки човек почти винаги се случва извън нея. Там са новите умения, там са преодолените страхове, там са мечтите към които се стремим. Въобще всичко, което искаш е там – извън твоята зона на комфорт.

Но замислял ли си се всъщност къде е това място?

Веднага ще ти отговоря! Отговорът ще ти хареса, при това може би ще ти прозвучи прекалено хубаво, за да е истина. И все пак е истина! Излизайки от твоята зона на комфорт и навлизайки в нещо ново, непознато за теб ти просто навлизаш в своята следваща зона на комфорт. Точно така! Дискомфортът продължава малко. И то по-малко, отколкото си мислиш.

Моят първи шнорхелинг…

Ще ти разкажа как излязох от моята зона на комфорт и се гмурнах в изцяло нова зона на комфорт. След като с помощта на моята първа регресия преодолях страха си от водата и дори се научих да плувам, аз реших да продължа напред в това. Следващият страх, който трябваше да преодолея беше страха от дълбоки води.

Действително, след като сам се научих да плувам, вече можех без проблеми да преплувам всеки басейн. Единственото условие беше да мога по всяко време да спра и да стъпя на дъното. Да плувам във вода, където дъното беше на 2 или повече метра под повърхността за мен си оставаше страховит ужас.

Планът ми за избавяне от страха от дълбоко.

Гениалната идея, която се роди в главата ми беше да се запиша на шнорхелинг. Еднократно приключение, което реших, че е най-лесния път към това да прогоня страха от това да нямам дъно под краката си. От една страна с мен щеше да има опитен инструктор, който едва ли щеше да си развали репутацията, оставяйки ме да се удавя. От друга страна наблизо щеше да има лодка, за която можеше да се хвана в случай, че нещо се объркаше.

И така, аз се озовах в дайвинг центъра, облечен с неопренов костюм и готов за гмуркане. Оказа се, че лодката беше само в моите представи. Бяхме 5 човека с инструктора и тръгвахме от брега на морето на близо 100 м. навътре, където дъното щеше да е на 4-5 метра под нас. Това ме ужаси. Без лодка, без бряг и без дъно наблизо… Инструкторът пита дали някой иска спасителна жилетка. Замълчах, въпреки, че на ум крещях „искааам“. Помислих си и директно да се откажа от цялото това мероприятие. Не исках да се излагам, карайки другите да ме спасяват насред морето. Накрая реших, че няма да се отказвам и ще си дам вид, че не се страхувам.

Влязох последен в морето и плувах след другите. До тогава не бях плувал с неопрен и не знаех колко е трудно човек да потъне с такъв костюм. Усетих го много бързо и когато стигнахме наистина дълбокото място в морето аз се чувствах прекрасно. Гмурках се надолу към дъното, издигах се към повърхността, за да си поема въздух и пак се гмурках. Аз не просто се гмурках във водата, аз се потапях в море от удоволствие, щастие и наслада. Толкова ми хареса, че както влязох последен в морето, така и излязох последен. Всъщност не ми се излизаше и пак се върнах в морето, но за съжаление трябваше да се съобразя с групата и тръгнах с тях.

Какво всъщност стана с мен в морето?

Аз излязох от своята зона на комфорт (брега), но реално влязох в още по-комфортна зона – гмуркането. В действителност изпитвах дискомфорт само докато бях в моята зона на комфорт.

Обърка ли се вече? Сега ще ти обясня!

Моята зона на комфорт беше сушата. Но там беше и страха и той нямаше край. Откакто се помня имах страх от дълбоки води. Страхът изчезна в момента, в който се потопих във водата и осъзнах колко ми харесва това. Аз се страхувах там, където мислех, че съм в безопасност и се чувствах спокоен на мястото, от което се страхувах. Звучи парадоксално, но е самата истина и аз я откривам в много други области от живота.

Отново на брега на морето, когато съм на плаж и стоя с намокрени крака без да смея да вляза в морето, защото водата ми се струва студена… Имам две опции. Да се мокря постепенно, причинявайки си дълго и мъчително треперене на плиткото. Или да броя „3,2,1“ и да се хвърля с голяма усмивка в морето.

Откакто започнах да избирам втория вариант, за мен излизането от зоната на комфорт продължава по-малко от секунда. А откакто реших да прилагам това правило в живота, разбрах, че нищо не е толкова неприятно, колкото неговото отлагане и избягване. Разбрах, че много от нещата, които са ме плашели, всъщност ми харесват или поне не са толкова неприятни и винаги намирам в тях нещо положително.

Смисълът на този разказ.

Осъзнах, че за човек, който не е роб на страховете си няма зона, която не е на комфорт. За него дискомфортът е само границата на преминаване от една зона в друга. И когато се научи да затваря очи и след „3,2,1“ да се хвърля смело напред, той си спестява много от това, което реално е неприятно – страха и отлагането.

Споделих всичко това с теб, за да може да имаш приятно, интересно и силно мотивиращо четиво. А ако искаш освен удоволствието от четенето да имаш и ползите от това знание – приложи го. Опитай при първа възможност и пиши в коментарите какво си постигал и как се чувстваш от това.
И помни! Страхът и тревогите са само „на брега“… 3, 2, 1!

Оценка на статията: Оцени с 1 звездичка |Оцени с 2 звездички |Оцени с 3 звездички |Оцени с 4 звездички |Оцени с 5 звездички | (7 оценки, средно: 5,00 от 5)
Гласувай и ти с кликване върху броя звездички, които искаш да поставиш!

Loading...


Благодарности за снимката на:
 📷 Ulrike Bohr


Не забравяй да споделиш тази статия с твоите приятели в социалните мрежи!

Подобни статии:

Притча за змията и будисткия монах Имало едно време една голяма и много лоша змия. Тя постоянно тероризирала жителите на близкото село. Змията хапела хората без причина. Мъже, жени, дец...
Притча за каменоделеца "Тайната на щастието не е да имаш това, което искаш, а да искаш това, което имаш." Така и не успях да открия чии е този цитат, но пък много ми харесв...
Да обичаш означава да щадиш сърцето на другия... В автобуса. На седалката до мен едно симпатично тинейджърче слуша музика в слушалките си... Казах симпатично и наистина го мисля, защото, когато бях у...
Как да бъдеш по-продуктивен Едва ли има човек, който да не се е сблъсквал с явлението "не ми стига времето". И въпреки, че всички имаме по 24 часа на денонощие, очевидно за едно ...
По-добре навреме, отколкото никога Точно така, няма грешка в заглавието! Зная, че популярният израз гласи „по-добре късно, отколкото никога“, но моят опит показва, че нещата отлагани за...
Моята философия (Ясен) Всеки има някакво разбиране за света, в който живее. Моето разбиране е нещо, което както при повечето хора с времето еволюира - наблюденията ми, новит...
Любовта като една дълга, красива приказка "Моят живот е една красива, изживяна приказка" ...каза тя накрая и се усмихна. В малката й, изящна ръка все още димеше недопушената цигара... Една жен...
Как да бъдеш по-креативен Преди да ти дам няколко конкретни идеи как да бъдеш по-креативен, ще разгледам накратко въпроса кой и защо може и трябва да бъде креативен. Широко раз...

1 Comment

  1. Катеринa

    Много мотивираща статия!
    Иска ми се да разкажа за моите „бягства“ от зоната ми на комфорт. Преди години имах два основни големи страхове – страх от височини (мисля, че много хора го имат) и страх от асансьори.
    Като бях малка без значение на кой етаж трябваше да отида никога не използвах асансьора, когато съм сама, абсолютно винаги се качвах пеша. Едната от приятелките ми живееше на деветия етаж – голямо катерене беше. Този страх „излекувах“ като се преместих да живея на квартира на 14-тия (четиринадесетия) етаж! Беше доста страшно в началото и да си призная често ползвах стълбището, но с времето започнах да свиквам да използвам и асансьора. Не че качването по стълбите не е по-полезно, но когато бързаш асансьора си е асансьор, ако разбирате какво имам предвид 😉
    Живеенето на 14-тия етаж ми помогна и постепенно да преодолея другия си голям страх – страха от високо. След като свикнах да виждам света от височината на 14-тия етаж се амбицирах, че мога напълно да преодолея този си страх. Това стана като отидох да летя с парапланер. Разбира се първия път беше ужасяващо страшно за мен. В момента, в който краката ми се отделиха от твърдата земя и изпаднах в тотална паника. Затворих очи и единствената ми мисъл беше, че искам да стъпя отново на земята. Мислех си „леле в какво се забърках“. След минута-две обаче започнах да се отпускам по малко. Все пак не бях сама с парапланера, а с опитен летец, който знаеше какво прави. Той усети, че аз доста се притеснявам и не ме „мъчи“ много и скоро бях отново в своята зона на комфорт – на сигурно място, стъпила на земята. Въпреки, че беше страшно за мен, сякаш ми хареса да се нося във въздуха. Точно поради тази причини след много кратко време отидох отново. И да, този път исках да полетя още по-нависоко от предишния. Усетих свободата на летенето и колко красиво е всичко погледнато от високо. Гледах надолу към земята, вече без онзи сковаващ страх. Беше вълнуващо и със сигурност вече не ме беше страх.
    Сега обаче не съм сигурна дали няма пак да ме е страх от летенето. Мина много време от тогава и скоро не съм излизала от зоната си на комфорт – твърдата земя. Трябва да опитам 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Pin It on Pinterest

връщане най-горе