Ясен
Задавал ли си си някога въпроса ако днес беше последния ден от твоя живот, как щеше да се чувстваш? Без драми, без болести и болка, без насилие, злополуки и трагедии… просто последен ден… Ако със сигурност знаеш, че вечерта ще заспиш спокойно и просто повече няма да се събудиш.
Как щеше да се чувстваш по отношение на това как си изживял живота си? Дали щеше да си доволен от това, което си постигнал, от това, което си оставил, от това, което си преживял и от чувствата, които си изпитал, от отношенията ти с другите хора?
Как отговарят повечето хора.
Преди да започна да пиша статията зададох този въпрос на доста хора. И мъжете и жените от различни възрасти в повечето случаи даваха близки по смисъл отговори. Малцина бяха тези, които казаха, че са напълно удовлетворени от начина, по който са живяли досега и не съжаляват за нищо пропуснато. Повечето хора дори бяха леко шокирани от собствената си равносметка, която им показваше, че не живеят живота си по начина, по който истински искат и смятат за най-добър и най-правилен за тях.
Силно впечатление ми направи един коментар, с който съм напълно съгласен:
Важното в живота е да бъдеш нужен на някой! Да има кой да те придружава по пътя. И да чуваш: „Връщай се скоро! Чакам те с нетърпение.“
/Мила Георгиева/
Действително, за мен нищо в живота няма онзи дълбок и силен смисъл, ако не е споделено с любим човек. Но при всички случаи е тъжно да осъзнаеш, че животът си отлита с 60 минути в час, а ти отлагаш своето щастие, своите копнежи и постижения за някой ден.
Защо почти всички стигаме до една и съща равносметка?
Разбира се, различните хора съжляват за различни направени и (най-вече) пропуснати неща, но по своята същност почти всичко се свежда до един проблем. А той е, че мислим, че имаме време. Никой не вярва, че днешния ден ще бъде последен в живота му, макар да е наясно, че човек не знае колко време има в този живот. Всъщност дори и утрешния ден не ни е гарантиран, на никой от нас! Имаме само настоящето, както и безпочвеното убеждение, че винаги ще имаме утре.
И когато в един момент макар и само хипотетично се поставим в ситуация, в която вече нямаме „утре“, започваме да осъзнаваме неща, които в ежедневието ни убягват, а всъщност са изключително важни.
Как възникна въпроса за последния ден в съзнанието ми?
Беше обичаен ден, вършех си всичко по план. Докато изведнъж не се случи нещо дребно, което (с мое позволение) развали доброто ми настроение. Вече ми беше трудно да се концентрирам, изгубих желание за каквото и да е и колкото и да се опитвах да продължавам по график, просто нещата не ми споряха. Накрая си казах, че няма смисъл да упорствам и реших да се отдам на бездействие с идеята, че утре всичко ще ми е минало и ще направя това, което бях планирал за днес.
Това беше момента, в който се усетих, че отложих това, което исках да направя днес за момент, който можеше и да не дойде. Разбира се, не мислех сериозно, че няма да се събудя утре, но се запитах какво ще стане, ако утре нещо друго ми „потопи гимиите“ и отново отложа плановете си. И така, реших да формулирам конкретен въпрос, на който да си дам конкретен отговор, защото очевидно нещо не беше както трябва в моето отношение към живота.
Как щях да се чувствам аз, ако днес беше последния ден от моя живот.
Не ми беше необходимо много време да си отговоря на този въпрос. Всъщност, дори не съм търсил отговора, имам усещането, че той сам дойде при мен. Сякаш беше чакал на вратата дълго време. И макар да влезе плахо, той се настани удобно в мислите ми и нямаше и намерение да си тръгва скоро.
Моят отговор ми каза малко неща, но много силни. Той ми припомни всички онези неща, които искам да направя… някой ден. Припомни ми всичко това, което съм искал да кажа на важните за мен хора, но съм си мислел, че го знаят и съм премълчавал. Припомни ми и всички онези неща, за които чакам удобния момент. Не от вчера, от години. Припомни ми всички брилянтни оправдания, които бях измислил за себе си, за да не положа усилията, които бяха необходими, за да имам нещата, за които копнея.
Но тези оправдания сега вече не бяха удобни за мен, а точно обратното. Те бяха тези, които ме държаха далеч от живота, за който винаги тайно съм мечтал. И щяха да го правят до последния ми дъх, преструвайки се, че са мои приятели. Тези оправдания сега в моя „последен ден“ нямаха никаква сила. Както и аз самия вече нямах сила, защото в мисловния си експеримент нямаше за кога да я имам. Имах само съжаление и сълзи в очите.
След последния ден.
Мисловния експеримент, който направих се оказа повече от силен. Когато се събудих на сутринта аз нямах търпение да започна промяната, от която имах нужда. И започнах от нещата, които преди бих оставил за края на деня, дори най-вероятно за утре, а утре – за някой ден. Наистина, денят ми премина с повече действие, по-малко тревоги и излишни размисли. Вечерта отново си зададох онзи страшен въпрос и моя приятел, отговора отново не закъсня.
Този път той ми каза, че имам напредък, но мога и по-добре. Каза ми, че много скоро ще забравя всичко това и моите стари познайници оправданията пак ще ме омайват със сладките си приказки. Каза ми още, че много скоро ще забравя да питам за него и да се интересувам какво има да ми каже. Знаех, че е прав, а толкова ми се искаше да греши… Трябваше да измисля нещо така, че да не допусна да се окаже прав.
Решението за мен.
Може би решението беше да си напиша нещо на огледалото в банята, да си настроя напомняне на телефона за всеки ден или да си татуирам нещо на ръката, което да ми напомня да живея живота, който сърцето ми иска. Абсурд! Всичко това би имало само временен ефект, докато не свикна с него и не започна да го игнорирам. Реших, че ми трябва нещо по-силно. Нещо като глада за храна, като жаждата за вода.
Никога не ми се налага да си напомням, че имам нужда от храна или вода. Това е нещо, което идва от вътре, без да имам нужда да се подканвам или мотивирам. Това е, което ми трябва – жажда, копнеж! Копнеж за живот, за истински живот, за този живот, в който няма да дружа с оправданията. Живот, в който ще правя онези неща, благодарение на които няма да има значение кой ден ще е последен за мен, защото нямаше вече да отлагам.
И когато някой ден дойде онази с качулката и ми каже „време е“, аз ще пусна живота с мисълта, че сме били прегърнати и сме имали безброй незабравими мигове заедно всеки ден!
Моето заключение.
Достигнах до извода, че ако използвам аналогията с глада и жаждата, наблюдавайки своите вътрешни усещания аз мога да зная не само кога имам нужда от храна и вода, но и кога съм се отклонил от моите цели в живота и го пропилявам. А това не е никак сложно, когато обръщам внимание на това как се чувствам. Ако дълго време се чувствам комфортно, спокойно и настроението ми се влияе от външни фактори, това е сигурен признак на две неща:
- Вътрешната ми енергия е спаднала до ниво, което позволява външни влияния върху настроението ми.
- Дълго време съм се застоял в своята зона на комфорт. Както вероятно знаеш, всички мечти, желания и цели на човек са извън неговата зона на комфорт.
Всяко едно от тези неща е сигурен признак, че животът ми е в застой и трябва спешно да предприема действия за коригиране на това. Помисли върху моето заключение (коренът на думата неслучайно е „ключ“) и ако смяташ, че то е валидно за теб (в което аз не се съмнявам, но твоето убеждение е по-важно), то не се колебай да го приложиш за себе си.
Финални думи.
Много от хората, на които зададох въпроса за последния ден споделиха с мен, че той ги е накарал да се замислят сериозно. Може би и при теб е така. За съжаление това не е успех. Успех е не само да се замислиш, а да предприемеш конкретни действия. Само така можеш след време да имаш резултати, които да са по-добри за теб от настоящата ти равносметка.
И ако някога се чудиш какво искаш в живота си, представи си, че е дошъл твоя последен ден. Това, за което първо съжалиш, че не си направил е първото нещо, което трябва да направиш в този момент. Този отговор идва от сърцето, и то е, което трябва да слушаш, не разума. Разумът трябва да служи на сърцето, не обратното! И ти имаш късмета да разбереш това преди твоя последен ден.
Сега ти пожелавам да имаш още мнооого дни, но да не отлагаш и с един ден живота си, щастието си и мечтите си! Твоят живот зависи от теб! Препоръчвам ти да прочетеш и моята статия за това колко струва времето, както и как да се мотивираш за успех.
Оценка на статията: 
(34 оценки, средно: 4,65 от 5)
Гласувай и ти с кликване върху броя звездички, които искаш да поставиш!
Loading...
Благодарности за снимката на:
📷 StockSnap
Не забравяй да споделиш тази статия с твоите приятели в социалните мрежи!
Това е една от най-мотивиращите и вдъхновяващи статии, които съм чел през живота си! Вашият сайт е невероятно спасение за мен в тези дни на интересни и неочаквани промени.